Winter poem

на Radka Toneff


Трудно ми е да ги разбера. Цяло лято вали дъжд.Седя на балкона и се опитвам да не слушам. Водата. Само шума от улица Осло е различен и поносим.Не мога да ги разбера. Опитвам все пак да мушна главата си под водата. Да задържа дъха си.Рецептата да ги разбера.
Ако е имало нещо, което да ме накара да пиша, това е музиката. Ако нещо може да ме измъкне от дълбочината и да отвори устата ми, това е музиката й.
Спомням си как обичах да говоря.Пишех.Даже се молех по същият начин. Без да спирам. Сигурно някой е чул.Други са слушали.Все пак аз говорех.Не зная кога точно потънах. Един проповедник ме научи. Каза – за да рзбереш немците трябва да се научиш да задържаш дъха си под водата. Това съвпадна с амнезията, шока и безмълвието ми. Слушах. Пишех и се молех по същият начин. Бавно. Без да говоря. Мълчаливо слизах все по-надолу и колкото й речното ми бълбукане да откъсваше дума от дума, те все пак ме разбираха. Страхувах се,че ако проговоря отново ще ги загубя.Дойдох в този град с ясното съзнание,че ще живея на улица Осло. Никъде другаде. Така както знам,че след година ще живея на улица с име Шилер...Мислех си убиеца от Осло дали познава поезията на Шилер...
Хора като него живеят без поезия.Без думи.Техните слогани звучат като фанфари или туба. Но какво е тубата без оркестър...Или оркестър само от туби...Няма друго такова място, където да мога да пиша за зимата през лятото. Тя пее за това.Певицата от Осло, която има моята зимна душа за своята зимна поема. Чувам я да казва : "Изкуството е да пееш тихо, да се приближиш до тишината и тогава да вземеш звука оттам." И тя ме чува: „Изкуството е да живееш тихо, да се приближиш до зимата толкова,че да се научиш как да бъдеш стоплен.“
Те ме разбират.